Даряна Манова

Кампанията „Не на цианидите“ в контекста на Орхуската конвенция на ЕС

Даряна Манова^*

Обединена Европа е не само интеграционен проект за икономически и политически съюз, но и пространство на споделени ценности. В ядрото на европейския ценностен модел са фундаменталните човешки права. Правовата държава и демократичните принципи все повече се определят от активното участие на гражданското общество. В контекста на глобалните предизвикателства, пред които е изправен Европейският съюз, гражданското участие във формирането на политиките придобива все по-голямо значение.

Както отбелязва Радосвета Кръстанова, легитимността на европейския проект все повече ще се съизмерва с ролята на гражданите, обединени в нови форми на мобилизация.¹ Тези нови форми на мобилизация на гражданското общество от своя страна отразяват и нови предизвикателства, които засягат бъдещето на цялото човечество.

Едно от глобалните предизвикателства на ХХІ век е опазването на околната среда. Тази задача има своето значимо място в проекта за устойчиво развитие, видян като ангажимент да се завещае на бъдещите поколения чиста и безопасна околна среда. Екологичните движения, които възникват през 60-те години на ХХ век и се превръщат в значещ фактор на обществената действителност в следващите 30 години, са пример за новите форми на гражданска активност в името на проекта за устойчиво развитие.

Екологичните движения се основават на преосмисляне на връзката между човека и природата. В основата на тяхната философия стои идеята за взаимодействие между различни компоненти на социалната система. Централно място в тази философия заема отговорността на човека за запазване на живота на Земята.

Екологичните движения и зелените партии налагат тази философия в публичното пространство. Проблемите на околната среда започват да заемат все по-значително място в европейската политика. В глобализиращия се свят философията на устойчивото развитие се налага като водеща тенденция, която води със себе си нов тип ценностни нагласи.

Израз на тенденцията за приобщаване към отстояването на европейските ценности са и гражданските инициативи в защита на природата и околната среда. Развитието на екологично съзнание е един от факторите за зараждане на европейска култура на поведение.

Посланията на тези граждански инициативи открояват изконни европейски ценности – правовата държава, върховенството на обществения интерес, прозрачност в управлението<иначе се получава „прозрачност на управляващите“ ;)> и отговорност на управляващите, контрол над органите на властта, участие при вземане на решения и прокарване на политики.

Движенията за защита на природата и околната среда се концентрират около непосредствени екологични заплахи. Кампаниите в защита на българската природа по правило възникват около конкретни казуси. Такъв пример е гражданската коалиция „България без цианиди“. Коалицията включва осемнадесет български природозащитни организации. „България без цианиди“ работи за въвеждане на забрана за ползване на цианиди при добива на благородни метали в България. Проектите за използване на цианиди при добива на злато получават гласност в България през 2005 г. Една година по-рано (16 март 2004 г.) за България влиза в сила Конвенцията за достъп до информация, участие на обществеността в процеса на вземане на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда (Орхуска конвенция). По времето, когато възниква казусът „цианиди“, България вече е страна по Орхуската конвенция и природозащитниците могат да се позовават на правата, които конвенцията дава.

Целта на Орхуската конвенция е гражданите, неправителствените организации и обществеността да могат да играят много по-съществена роля при формирането и осъществяването на политики за опазване на околната среда и гражданите да бъдат своевременно информирани за качествата на жизнената среда. Същевременно конвенцията съдейства и за засилване на отговорността на гражданите за опазване на околната среда. Безспорно, ефективното прилагане на конвенцията в България би допринесло за развитието на гражданското общество и би довело до по-голяма прозрачност и активизиране на различни обществени групи. Нейното прилагане би съдействало за по-пълно отчитане на екологичните съображения при разработване на политики, стратегии, програми и проекти в контекста на устойчивото развитие.

Закономерно възниква въпросът случва ли се наистина това. Българската обществена действителност изобилства с примери, че много документи от този вид си остават често само добри пожелания. Активизирането на гражданските организации в казуса с цианидите показва, че Орхуската конвенция не е такъв пример. Показва обаче също така, че пълното прилагане и реализиране на нейните предписания все още е далеч.

Кампанията срещу цианидите свидетелства за<П(овторение)> поне две неща. Първо, природозащитните организации имат потенциал и право да се позоват на конвенцията и да пристъпят към прилагане на мерки срещу проекти, които застрашават околната среда. И второ – институциите в значителна степен се държат така, сякаш конвенцията не ги засяга. Нещо повече, тя се игнорира за сметка на икономически интереси. Кампанията на „България без цианиди“ е опит да се наложат друг тип интереси – на хората, на бъдещето, на околната среда, която ще бъде наследство на следващите поколения.

Според разпространената дефиниция на Лестър Браун устойчиво развитие е „развитието, което задоволява нуждите на настоящето, без да застрашава възможностите на бъдещите поколения да задоволяват своите нужди“.² Проблемът възниква от факта, че задоволяването на нуждите има икономически аспект, който често лишава природата от възможността и правото й да опазва<да поддържа? „природата опазва живота“ ме смущава> живота. Парадоксално е, че икономическите интереси се разминават с интересите на околната среда, и по този начин – с проекта за устойчиво развитие.

В Орхуската конвенция нуждата от уреждане на екологичните права се поставя във връзка с концепцията за устойчиво развитие. Според конвенцията основните екологични права обхващат три области: права, гарантиращи чиста и сигурна околна среда; права за реални действия за защита на околната среда; права на информация, достъп до правосъдие и достъп до участие в процеса на вземане на екологични решения.³

В този смисъл, Конвенцията от Орхус е един от основните документи, свързани с реализацията на екологичните права. Тя се приема като нов модел на взаимоотношенията на международно, национално и местно ниво във връзка с реализацията на принципите на устойчиво развитие и опазване на околната среда. Тя прави възможна връзката между човешките и екологичните права.

В основата на принципа на устойчивото развитие стои идеята, че обществото носи отговорност през бъдещите поколения за действията, които се предприемат. Кампанията срещу цианидите е израз именно на такава осъзната и ангажирана отговорност. Орхуската конвенция приема, че решенията и действията, свързани с околната среда, трябва да бъдат одобрени и предприети при прякото участие на всички заинтересовани страни. <това изречение се повтаря едно към едно по-горе + смисълът не се разваля без него> В казуса „Не на цианидите“ това не се реализира. И причината може да се търси в това, че институциите и природозащитните организации гледат на проблема от различен ъгъл.

Случаят с въвеждането на цианидни технологии при добива на злато поднася поредния парадокс. Позицията на коалиция „България без цианиди“ е ясна и тя е в съответствие с предписанията на Орхуската конвенция. Останалите заинтересовани страни – правителството, в частност Министерството на околната среда и водите, обаче не разглеждат концесията за златните мини в Челопеч и Крумовград като въпрос на околната среда. За тях това е по-скоро икономически, финансов въпрос. По този начин диалогът между заинтересованите страни се оказва невъзможен – едните говорят на езика на бъдещето, на отговорността към околната среда, другите – на езика на финансовата изгода, която не държи сметка за екологичните последствия. Очевидна е необходимостта от интегриране на екологичните критерии при разработването и изпълнението на стратегии и проекти в отделните секторни политики. Именно такава ангажираност се опитва да постигне кампанията на „България без цианиди“.

В Орхуската конвенция са заложени три „основни стълба“, които гарантират активното гражданско участие и добрата информираност на обществеността по въпросите на околната среда и устойчивото развитие:

- достъп до информация по въпросите на околната среда – това дава възможност съобразно информацията да се предприемат адекватни действия;

- участие на обществеността в процеса на вземане на решения по въпроси на околната среда – именно тук е заложена възможността обществото да може да влияе върху решенията, свързани с околната среда;

- достъп до правосъдие по въпроси на околната среда.

В кампанията срещу цианидите може да се види реализирането на възможностите, предоставени от тези три основни стълба. Преди всичко, коалиция „България без цианиди“ разполага с информация и предприема адекватни действия<П>, съобразени с нея. Каква е информацията в този случай? Първо, правителството дава разрешение на канадската фирма „Дънди Прешъс Металс“ за концесия на златодобивната мина в Челопеч. Второ, тази компания и представителят й в България „Балкан Минералс Енд Майнинг“ имат намерение да използват цианидна технология при излужването на златото. Трето, тази технология гарантира големи печалби, като в същото време е изключително опасна за здравето на хората и за околната среда.

На 10 март 2006 г. Висшият експертен екологичен съвет на Министерството на околната среда и водите одобрява цианидното излужване в мина „Челопеч“. Парадоксално, двамата представители на неправителствените екологични организации в съвета не присъстват. Единият е уведомен твърде късно. Вторият е арестуван за „нелегитимен“ протест. Тъй като не успява да присъства на заседанието на Екологичния съвет, представителят на неправителствените организации Андрей Ковачев изпраща свое писмено становище. В него той подчертава, че в доклада не е направена оценка на риска от аварии при транспортирането на натриевия цианид. А това е пряка заплаха за здравето на хората и за околната среда. Липсват и възможни мерки за намаляване на риска.⁴

След протеста, организиран от коалиция „България без цианиди“, Министерството на околната среда и водите не дава знак, че има намерение да изпълни задължението си за провеждане на консултации със заинтересованите страни. Нещо повече, на 27 март 2006 г. потвърждава решението си за мина „Челопеч“.

Протестите на жителите от застрашените райони дават надежда, че правителството ще промени позицията си. И тук следва поредният парадокс. На 21 февруари 2008 г. министърът на околната среда изнася <П>нова информация. Тя обаче касае финансовите параметри на сделката. Активната и отговорна гражданска позиция на „България без цианиди“ намира израз в становището, изпратено до Министерството на околната среда, Министерския съвет, Народното събрание на Република България, Зелената фракция в Европейския парламент и медиите в страната и чужбина.

Природозащитниците насочват вниманието си не към финансовите параметри, а към друг момент от сделката – въвеждането на цианидна технология при извличането на злато. Именно този компонент от концесията има важно значение за околната среда и за здравето на хората. И именно този компонент е „пропуснат“ в изнесената информация.

В становището си „България без цианиди“ се позовава на статистики за периодично авариране на технологията. <П>Посочват се доводи за отрицателно решение. Именно тук има шанс да се реализира възможността, дадена от Орхуската конвенция, обществеността да влияе върху вземането на решения. Освен това, в становището се подчертава, че не са реализирани обществени обсъждания в по-големите населени места по течението на реките Тополница и Марица. Документът се позовава на конституционното право на гражданите на чиста околна среда.⁵

Общоизвестен факт е, че въвеждането на цианид в процеса на излужване на златото носи значителен риск и за населението, и за качеството на околната среда в районите около мината. Именно тук изникват проблемите в контекста на Орхуската конвенция и нейното нарушаване. Конвенцията се основава върху правото на информация за околната среда. Гражданите по поречието на река Марица не са информирани и не е взето тяхното мнение. В селата Чавдар и Челопеч са проведени две обществени обсъждания. На тях местните жители се изказват против проекта „Разширяване преработката на медно-златни руди от находище Челопеч“. Събрани са 1200 подписа от жители на селата Чавдар, Златица и Челопеч. Общината взема решение да не се допусне реализацията на проекта.

Най-важният аргумент в кампанията срещу използването на цианидна технология в златодобивната промишленост е, че цианидът е силно отровен и с почти мигновено действие за живите организми, включително и за човека. Проблемите са свързани не само с използването на цианидите, но и с тяхното транспортиране и съхранение. Според експерти, използването на цианиди води до образуване на значително количество вторични продукти, чиито характеристики не са проучени. А това затруднява оценката на въздействието им.⁶

Според еколога Димитър Василев, член на коалиция „България без цианиди“, Министерството на околната среда и водите издава разрешителни за проучване на подземни богатства, без да има оценка за въздействието върху околната среда. Използването на цианиди е по-евтин начин за добиване на злато, който гарантира бързи и големи печалби. Това обосновава необходимостта хората да поемат защитата си в свои ръце, тъй като държавата не спира „един унищожителен проект, който ще замърси природата и ще застраши здравето“.⁷

В открити протести с участие на жители на застрашените райони и в редица декларации и становища гражданската коалиция „България без цианиди“ изразява своята позиция относно <П после>цианидната технология. Природозащитните организации протестират срещу намерението на правителството да разреши използването на десетки хиляди тонове цианид годишно. Те определят такова поведение като „геноцид срещу населението на страната“ и настояват за търсене на съдебна отговорност от разрешилите концесията.⁸

Освен с екологичната заплаха в мината в Челопеч, „България без цианиди“ се ангажира и с проекта за златодобив в Източните Родопи, на 3 км от Крумовград. Този проект се разглежда като пример за екологична опасност и за сделка срещу икономическите интереси на България.

Орхуската конвенция потвърждава необходимостта от опазване, съхранение и подобряване на състоянието на околната среда и от осигуряване на устойчиво и екологосъобразно развитие.⁹ В този контекст дейността на „България без цианиди“ е насочена и към утвърждаване на предписанията на конвенцията във взаимоотношенията между гражданите и правителството. Перспективите за устойчиво развитие на региона на Източните Родопи не са съвместими с развиването на минна дейност по открит способ. За фирмите, готвещи се да въведат цианидната технология, осигуряването на златодобив и работни места се отъждествява с устойчиво развитие. По дефиниция устойчивото развитие е с мисъл за бъдещите поколения, а златодобивът не обещава нищо за тях освен тонове заровени цианиди, унищожена природа и заличени следи от древните жители на тези земи.¹⁰ И в този случай надделяват икономически съображения. Заради такива съображения е избрано местоположението на хвостохранилището. <П>Опасенията на еколозите обаче са свързани с това, че то ще се изгради на 500 метра от санитарно-охранителната зона и от източника за питейни нужди на Крумовград. Според тяхната позиция, развитието на златодобив е несъвместимо с възможностите за устойчиво развитие на региона на базата на органично земеделие и екологичен туризъм.

Във „войната“ за цианидите могат да се разграничат няколко основни аспекта в контекста на Орхуската конвенция. Конвенцията предвижда заинтересованите общности да се информират на ранен етап от процеса на вземане на решения за околната среда и да се представи опис на въздействията от предложената дейност върху околната среда (чл. 6 от Конвенцията). Решението на Министерството на околната среда обаче едва ли може да се определи като решение за<в полза на?> околната среда. Това е решение за въвеждане на технология, без която разработването на златните находища не би било ефективно. На практика значимите въздействия на тази технология са премълчани. Това е нарушение и на националните закони, и на наднационалното законодателство на ЕС, представлявано в случая от Орхуската конвенция. Именно това <П „право – правата“>дава основание на гражданските природозащитни коалиции<П> да се възползват от правата, предоставени им от същата конвенция – според чл. 6, ал. 7 процедурите за участие на обществеността в решения за околната среда позволяват коментари, анализи, становища. <П предно изречение>

Проблемът се фокусира върху срещата на гледните точки на заинтересованите страни. Най-елементарно тези гледни точки могат да се определят като икономическа и екологична. Концепцията за устойчивото развитие не може да се реализира без неправителствените организации, защото именно чрез тях се осъществява срещата държава-граждани. В същото време държавата е „неустойчива в зачитането на гражданските организации като равностоен партньор във формирането на обществената политика“.¹¹ Трудно е да се говори за устойчиво развитие, а още повече за реализиране на неговите принципи, без адекватно партньорство между държавата и нейните граждани в лицето на неправителствените организации.

Като се имат предвид множеството парадокси в кампанията срещу използването на цианиди, закономерно възниква въпросът дали в случая можем да говорим за партньорство. <П>Ако акцентираме върху разминаването на гледните точки, очевидният отговор е „не“. От друга страна обаче, в контекста на Орхуската конвенция партньорството е налице. Най-вече защото партньорството не изключва разногласия.

В случая с кампанията срещу цианидите обаче става дума за нещо повече от разногласие. Става дума за опит (съзнателен или не) от страна на държавата да избегне обществените консултации по концесията за златодобива. Именно държавата е тази, която игнорира предписанията на Орхуската конвенция. Тя изпълнява задължението си да изнесе информация, но тази информация пропуска най-важния за гражданите аспект – заплахата за здравето им и за околната среда. Дори и от най-елементарна гледна точка е немислимо партньорство, основаващо се на премълчавания. Именно в този пункт възниква въпросът за ролята на неправителствените организации. Налице са безспорни факти – коалиция „България без цианиди“ заема активна и отговорна гражданска позиция, изразена в становища и декларации, организирани са протести, които завършват с успех. Но нещата спират дотук. И екологичните граждански сдружения, и държавата все още не са направили решителната крачка – да се включат гражданите във вземането на решения и определянето на политики по въпросите на околната среда. Това е една от пропуснатите възможности, дадени от Орхуската конвенция. Да се организира протест, в който се включват 1000 души, и да се съберат 10 000 подписа е частичен успех за конкретната кауза „Не на цианидите“. Но все още не е успех, който гарантира активното гражданско участие в проблемите на околната среда. Безспорно е обаче, че кампанията е насочена към един проект за устойчиво развитие без цианиди. Надежда в тази посока дава и участието на партия „Зелените“ в кампанията за забрана на цианидните технологии при рудодобива. Това е възможност да се запълни един вакуум – липсата на политическо представителство на идеята за защита на българската природа.

Към идеята за устойчивото развитие, видяно като партньорство в сферата на опазването на околната среда, може да се отнесе и Законопроектът за изменение и допълнение на Закона за околната среда, внесен в Народното събрание от Мария Капон на 9 юни 2008 г. Тя предлага в Закона да се добави нов раздел – „Опазване на околната среда от замърсяване с цианиди“ – и текст: „Забраняват се преработката на метални руди и производството на метали от концентрат чрез прилагане на цианидно излужване“.¹² Промяната се основава на принципите за опазване на околната среда – устойчиво развитие, предотвратяване и намаляване на риска за човешкото здраве, предимство на предотвратяването на замърсяването пред последващо отстраняване на вредите, причинени от него.

Безспорно, кампанията за забрана на цианидите в златодобива може да се счита за успешна. В нея обаче „се губят“ предписанията на Орхуската конвенция, видяна като цялостна концепция за участие на гражданското общество в решаването на проблемите на околната среда.<<<наистина стои незавършено – какво да правим?>>>

степен, форма, съдържание и смисъл

(културно-антропологично изследване)

Маргарита Аспарухова*

Предмет на настоящето изследване ще бъдат степента, формата, съдържанието и смисълът на гражданска активност сред младите хора в България днес. Основните понятия, които ще се опитам да изясня, са гражданско общество, гражданска активност, гражданска солидарност и тяхната взаимосвързаност.

Основната теза, която ще се опитам да защитя е, че гражданската солидарност, без да бъде подплатена с ясно разбиране и самостоятелна употреба на механизмите на гражданското общество, по-скоро пречи, отколкото помага за неговото ефективно и стабилно развитие.

Обект на изследването ще бъде конкретна тема в студентски интернет форум1, където неформална група от млади хора активно дебатира около гражданските протести пред Парламента на Република България, състояли се през декември 2008 и януари 2009 година.

Що е гражданско общество?

Както при повечето най-често използвани академични понятия, няма универсално приета дефиниция за гражданско общество, както и за свързаните с него понятия за гражданска култура и социален капитал. В едно обобщено определение, дадено от British Library<липсва източник>, четем:

Гражданското общество се свежда до доброволното участие на обикновения човек и не включва принуда от страна на държавата.

Някои изследователи причисляват към гражданското общество само политическата активност, осъществявана чрез нестопански организации, каквито са неправителствените организации (съкр. НПO, от англ. nongovernmental organizations – NGOs). Други включват всяка форма на доброволно участие, независимо дали в публичния или частния сектор, с политически или аполитичен характер.

Гражданското общество включва не само отделните индивиди (гражданите), но и институциите, в които те участват – понякога наричани „граждански организации“ (от англ. civil society organizations, CSOs). Колкото по-силно е тяхното влияние, толкова по-силно и добре развито е гражданското общество.

Гражданската култура е понятие, което се използва в случаите, когато гражданите имат принципно доверие в държавните институции, дори и когато нямат доверие в определени личности, които ги оглавяват.

Социалният капитал е човешкият еквивалент на икономически капитал. Това е ресурс, акумулиран от и в гражданското общество, който бива привеждан в действие в моменти на кризи в обществото.2

Според автори като Едуардс неправителствените организации и други доброволни сдружения обаче рядко успяват да осигурят необходимото ниво на политическо единомислие, което е необходимо за осъществяването на по-мащабни социални реформи – проблемът възниква заради твърде разнородните интереси и позиции по определени проблеми. Ето защо по думите на британският писател Джон Кийн (John Keane) гражданското общество е „рискована загадка, тъй като дава еднаква свобода и на диктаторите, и на демократите“.3

Роберт Путнам (Robert Putnam – има се предвид книгата му Bowling Alone<подробно цитиране на източник?>) не успява да падне в наивния капан, че всяка форма на активно включване в социалния живот подпомага развитието на демокрацията.

Той прави ясно разграничение между „свързване“ и „хвърляне на мостове“ сред социалния капитал (”bonding” and “bridging” social capital), като само второто недвусмислено развива демократичните принципи.

Свързването на социален капитал е налице, когато се сдружаваме с хора, подобни на нас самите. В моя случай, пише Хос<източник?>, това би означавало да прекарвам времето си с либерални евреи на средна възраст в академични професии, които обичат спорта.

При хвърлянето на мостове между социален капитал аз се сдружавам с хора, който не приличат на мен. Например, участие в едно сдружение с всички от квартала. Сред всички семейства от средната класа, които живеят в квартала, аз съм единственият, който има академична професия, единственият евреин и един от малкото либерали. Когато се опитам да водя интеррелигиозен диалог по важни политически проблеми с тях, аз общувам с ортодоксални евреи, мюсюлмани, хиндуисти и атеисти. В хода на това общуване ние не само разискваме актуални политически проблеми, по които нямаме общо мнение, но откриваме и сфери, по отношение на които сме единомислещи и бихме могли да си сътрудничим. Развиваме един към друг отношения на взаимно доверие и толерантност. На практика социалният живот на нашата общност придобива граждански измерения. Това е от огромна важност за развитието на демокрацията и за разрешаването на конфликти, тъй като в основата им лежат именно ценности като доверието и толерантността.4

За да развия тезата на Путнам, че не всяка форма на активно включване в социалния живот подпомага развитието на демокрацията, ще разгледам разликата между гражданска активност и гражданска солидарност.

Гражданска активност измерваме с нивото на заинтересованост и инициативност на гражданите при обществените дела. Активно и развито гражданско общество е първи признак, с който се характеризира една развита демократична страна. Като граждани имаме право да изразяваме под различна форма своето недоволство, ако установим, че се извършва несправедливост, изневерява се на обществения интерес или има корупция. Хората се чувстват по-добре, когато са обвързани със собствената си съдба. Когато решения се вземат от анонимните „други“, човек загубва чувството за контрол – чувството за собствената си власт. Именно гражданското участие е начин да се установят връзки между групите в общността, така че те да се разбират по-добре помежду си и да развият взаимоотношения, насочени към решения от обща полза.5

Конкретното измерение на гражданската активност се изменя в зависимост от културния и историческия контекст. Днес отново е актуално разбирането за гражданска добродетел от времето на гръцките полиси – тя се възприема като достойнството на активно участие в демократичните процедури. Качествата, които изисква съвременната гражданска добродетел, са различни и понякога дори противоположни. Демократичният принцип за народа като суверен на властта се базира на убеждението, че всеки гражданин има право да участва в изработването на законите, по които живее. Този принцип изисква активно участие на гражданите в публичната сфера и същевременно – отговорност от страна на държавата към гражданите. 6

Често обаче се получава така, че чисто човешката солидарност преминава в гражданска солидарност, т.е. проявява се в открито подкрепяне на една или друга гражданска инициатива. Това може да стане чрез подписване на петиция, участие в протест, подписване на жалби, запитвания, подаване на сигнали и становища за определен проблем, участие в обсъждания на промени в градоустройствени планове и т.н. Сама по себе си гражданската солидарност е израз на задружност в общността, желание за грижа и взаимопомощ; но тогава, когато се основава само на човешка солидарност, т.е. водеща е емоцията, често нетрайна и с променлив характер, този тип участие става дори опасен – подвежда организаторите и останалите членове на общността.

Социалната държава често предразполага гражданите към по-слабо участие в публичната сфера поради наличието на твърде много регулации на инициативата.7 Това прави гражданите, дори и тези, които принципно желаят да участват активно, буквално мързеливи. Вместо да се опитват да вникнат в проблематиката и да усвоят механизмите за ефективно гражданско и/или политическо участие, повечето от тях свеждат участието си до подписването на петиции в подкрепа или срещу едно или друго нещо или до участието си в масови протести. Резултатът е спорадично, недостатъчно добре осмислено участие в обществения живот. Както ще видим от мненията във форума на студентите, повечето млади хора нямат ясна и конкретна идеология, за която да се борят, не могат да аргументират достатъчно експлицитно мотивите си за подкрепа на една или друга инициатива или въобще не виждат смисъл в гражданската активност, смятайки, че организаторите на граждански кампании са корумпирани и преследващи свои други цели или предпочитайки да участват само като избиратели на управляващите.

По думите на Ани Безант „Много хора симпатизират на някаква справедлива кауза, но малцина от тях биха си направили труд да й помогнат, а още по-малко биха жертвали нещо от себе си в нейна подкрепа. „Все някой трябва да го направи, но защо точно аз?“ e вечно повтаряната фраза на нерешителното съчувствие. „Все някой трябва да го направи, тогава защо да не съм аз?“ е възгласът на онзи, който се е заел всеотдайно да служи на хората, стремейки се да срещне някое опасно задължение. Между тези две изказвания се простират цели векове морална еволюция.“8

Припознаването в определени социални групи или желанието да се помогне на други, от които не сме част, но подкрепяме действията им, е ключово. Ето един изключителен цитат от Мартин Нимолер, който идва да покаже, че ако ти самият не си солидарен, не можеш да очакваш и други да са солидарни с теб:

„В Германия нацистите най-напред се разправиха с комунистите. Аз не се противопоставих, защото не съм комунист. После се разправиха с евреите. Пак не се възпротивих, защото не съм евреин. След това разгромиха профсъюзите. Аз не се противопоставих, защото не съм профсъюзен деец. Тогава се заеха с католиците. Не казах нищо, защото не съм католик. Накрая дойдоха за мен, и тогава вече не бяха останали хора, за да ме защитят.“<източник?>

Колкото повече човек сам участва в групи за граждански натиск и контрол, към които чувства, че принадлежи, и за чиито интереси се бори активно, толкова по-вероятно е да подкрепи други такива групи, които работят в различна социална сфера<заради повторено „други“>. Като тази подкрепа ще бъде по-дълготрайна и по-осмислена, защото даденият човек вече ще се е е сблъсквал с липсата на разбиране от страна на другите членове на обществото и с игнорирането от страна на институциите.

Нека все пак разгледаме как се развива темата във форума на Софийски университет „Св. Климент Охридски“, посветена на протестите от декември 2008 и най-вече януари 2009 г.

Пишещите в темата се разделят на два „лагера“ – този на неподкрепящите протеста и този на хората, които ще отидат.

Аргументите на неподкрепящите протеста са разнообразни:

• • • не смятат протеста за адекватна и ефективна форма на гражданско участие

<<<няма да променям нищо по цитатите (правопис, пунктуация) – нека са автентични (така или иначе грешките са минимални – предполагам, че вече са редактирани веднъж)>>>Оф, циркаджиите излезли отново да протестират! Погледнете се само бе, вижте за какво протестирате. … И сега, какво, да използваме това, което стана с горкото момче, за да си избием яко комплексите на улицата, а? Не ви ли е срам бе, дангалаци? “Писна ни”? Какво хленчите като някакви овци пред заколение, от кое ви е писнало? … Признайте си,че не ставате за нищо и че главите ви са пълни само с протести, революции и всякакви такива глупости, щото сте гладни мишки и нямате акъл да изкарате 1 лев сами. Нещастници смотани… (Камелия, 4)

–

…вероятно ще се съберат доста хора (умишлено избягвам “будали”, щото е с негативна окраска), които ще се намръзнат, навикат, а ония ще си седят на топло, ще пият Джони, Джим, Джак и т.н.т. и ще си хортуват, чакайки хората (нали се разбрахме за “будали”-те) да се разотидат.

После в медиите ще обясняват колко добре разбират протестиращите, но в условията на световна криза не могат да направят нищо, въпреки чутовното си желание да подобрят с магическа пръчка ситуацията за всеки един от тях (поименно, колега, поименно).

За протестиращите има 2 варианта - да се приберат с измамното усещане, че са били чути (щото, нали, няма нормален човек, който да не се смили над зъзнещи хорица, излезли да викат за/против нещо си) и може да са настинали и премръзнали, но са убедени, че са изпълнили гражданския си дълг; или пък, в процеса на “протестиране” да се огледат наоколо, да видят, че нищо не се случва, да осъзнаят, че няма и да се случи и да преживеят драматично (по-скоро трагично) разочарование, разбирайки безмислието на онова, което правят и собствената си незначителност. И двата варианта не са добри за психиката.

Ааабе… все едно не сме ги гледали тия филми… (Търговецът на кристал, 6)

• • • смятат, че организацията на протеста не е добра, т.е. че няма ясно изразени цели на протестиращите:

Тъпото на този протест е, че целта му е “да сме много”. А поводът пак е “стига вече”. (Jamesmagno, 3)

–

Аз не казвам, че протестите нямат смисъл, а че в този им вид и с този им водачески и участнически състав са… е, няма да кажа смехотворни, но нереалистични със сигурност. (Boromir, 6)

–

Безрезултатните ви протести не наливат ли вода в мелницата на правителстото? С толкова много протести не мислите ли, че скоро ще загубите доверието и на хората? Отговори ми, моля те, защото без аргументи спор не става. (Ники,

–

Редно е да се осъзнае, че с гражданско общество в този разложен вид всякакви подобни бунтове изглеждат като въргал в Борисовата градина между левскари и червени - с много страст, агресия и пролята вражеска кръв, но с нулева дългосрочна ефективност. Протестът и бунтът са най-лесните за организиране неща, всеки от нещо е недоволен и мераклии да го кажат чрез викане и мятане на камъни винаги ще има. (Boromir, 9)

–

Аз не исках да участвам в този протест не защото съм фен на правителството, а защото формата му, както беше обявена, показваше, че от него няма да излезе нищо хубаво. “Всички недоволни на едно място”. И какво? Може би една трета от тези недоволни не можеха да си обяснят от какво точно са недоволни, но искаха да си излеят негативизма. В текста във Фейсбук-групата не се споменаваха никакви конкретни искания. А именно исканията са смисъла на такива протести. Отиваш на площада с някаква цел, обявяваш я, отстояваш я със законни средства и това е. При днешната формулировка, обаче, се получи нещо като “двеминутката на омразата” от “1984″ (в която народът се събира, за да си излее гнева срещу посочения враг, за да си кротува след това).

Протестите са добър начин обществото да заяви позицията си и да постави исканията си. За целта, обаче, тези протести трябва да бъдат внимателно организирани, като се разработят сценарии за предотвратяване на безредици, провокирани от платени лумпени. (pora_e_priqtel, 24)

–

След всеки пост ми става ясно, че наистина този протест се състои само заради протестирането…

Когато се каже, че вдигате революции…и то без яснота какво следва след тях…ми се пускат 19 искания за изплащането на фонда за арпаджик и йогурт…

Когато се каже, че НЕ вдигате революции, а имате 19 разнопосочни искания…се казва….ТВА НЕЩО ГО НАРИЧАТ РЕВОЛЮЦИЯ…

В крайна сметка за протеста едно е ясно…а именно, че нищо не е ясно… (Дичоу, 32)

• • • в допълнение на това някои смятат, че някой друг ще спечели дивиденти за сметка на наивните протестиращи

Момчета и момичета, обвързани с протестите - малко се позамислете не слугувате ли на този и на онзи? Щом вие нямате лична изгода, значи друг има. В България всеки път се доказва как един преуспява на гърбове на други. Само пропорцията е плаваща. (Бетон, 1)

–

Не сте казали нищо конкретно, само общи приказки и дрънканици за даскали, земеделци, нямате ясна представа, кой ще се облажи от всичкото, спрете да бъдете наивни деца, такова нещо се прави с пари за пари!

Само ще съберете студ, наистина е оферта по една хулиганска проява, за да се отиде “на топло”, защото във вас е по-студено. (Бетон, 3)

Негативното отношение към протестите дори с ясна аргументация за това се приема с крайно неодобрение от всички, които подкрепят протеста, и „отрицателите“ биват обвинени в апатия:

Защото ме дразни ограничеността в мисленето и незаинтересоваността за бъдещето на България! (Bethany, 10)

–

Тези, които са решили да отидат - ще отидат, а тези, които са решили да си стоят на топло - ще си стоят на топло. (Al, 11)

–

Камелия, а също и вие, хора, дето спите овчия сън и недоволствате само вкъщи и по кръчмите! В Дарик радио преди два дни се каза: който си стои вкъщи, значи е доволен от живота си! Но докога ли? (peterdi, 23)

Интересен момент е, че тези, които са против протеста, отправят подобни обвинения към защитниците му<по-ясно>. Стига се до едно взаимно обвиняване в безразличие и конформизъм:

Не знам…не ме разбирай погрешно..знам че всеки използва думата робство…и прави аналогии с турците…

нека ти направя и аз… За мен вие сте хайдуците…вие сте хората, които носят колкото добро толкова и зло…

А има и други течения…други хора които се стремят към същото, към което и вие…но по други начини…е..извниявай…НЕ НИ НАРИЧАЙ ОВЦИ!!!

И представи си днешния протест беше победил….бяхте влезнали в парламента…”Изхвърлили боклука”…кеф радост…и what next???? Правителство на тройната коалиция “Скинари, кежуали и ултраси” с широко представителство на лаута хуулс, София-запад…и естествено 5 независими дилъри на хероин… (Дичоу, 23)

–

G_, защо да нямаме гражданска позиция? Просто нашата е по-различна от вашата. Защо трябва да сме недоволни винаги? Аз не съм доволен от всичко, което прави правителството, но като цяло нещата според мен вървят нагоре. Нямам сериозна причина да недоволствам. Ти ни обвиняваш, че нямаме смелост да протестираме ли? Че каква смелост се иска да седиш 2 часа на студа и да повтаряш едни и същи неща. Ти говориш за парадокс в България, който е много характерен. А ти какво направи, за да се променят нещата към по-добро? Нали сме гражданско общество? За медиите пък изобщо не съм съгласен. Половината от тях прявят протестите да изглеждат като нещо изключително. (Ники, 9)

–

Ние ли сме лумпени? Ние поне мислим, преди да тръгнем да изразяваме стадното си недоволство по най-абсурдния начин. Ние не замеряме полицията с огради и снежни топки. Ние не издигаме лозунги за оставка на правителството, от което очакваме да изпълнява исканията ни. Кой е мишка бе? Това, че ние не подкрепяме мизерния ви протест ни прави мишки ли? Не може да се оплакваш за всичко бе, разбираш ли го това? Не може приносът ти към държавата да се изразява в протести, псувни и мрънкане.

(Дичоу,36)

–

Нямам нищо против хората да си имат собствени позиции, ама много мразя някой да ми натяква неговата. Колко пъти в тая тема аз казах, че сте мишки, страхливи, че ви =====, че нямате гражданско съзнание. Айде, вземи се осъзнай малко! Добре, вярвай си за протеста. Вярвай си, че ще свалиш правителството. Вярвай си, че сте постигнали нещо, което не е просто замазване на очите. Аз си имам позиция и си отстоявам. (Ники, 50)

Какви всъщност са мотивите на подкрепящите протестите? Не успявам да открия ясна аргументация в подкрепа на протеста. Да, водещите мотиви са недоволството, желанието „да ни видят, да ни чуят“, но няма ясно съзнание за това какви са желаните крайни резултати и как протестът реално би довел до тях. Макар и недостатъчно експлицитна, смятам, че една от мотивиращите сили за участие в протестите е желанието за морална подкрепа, за солидарност с останалите:

След успешен протест гражданинът ще си повярва. Ще разбере, че той носи не малка отговорност - отговорността на гражданин.

Висшата власт в ръцете на народа - това значи демокрация. (Shao, 1)

–

И аз ще също ще подкрепя и този протест .Надявам се наистина много хора да се отзоват, въпреки студеното време. (Charming, 2)

–

Защо да е тъпо това, че се цели масовост. Нали до сега хората постоянно се упрекваха, че не са солидарни с останалите. Учители, земеделци и пр. - всички протестираха отделно и нито бяха подкрепяни, нито подкрепяха другите. (Al, 3)

–

Навсякъде по нормалния свят, част от който вие не сте, подкретя такива граждански инициативи, защото това е начинът обществото да заживее по-добре. (G__, 5)

–

На мен идеята ми харесва. По нормален начин нещата в България не стават. Дори и отново нищо да не се постигне, поне у хората остава усещането, че не си седят и мълчат и не се оставят доброволно да ги тъпчат.Смятам да присъствам. (Mushmul, 6)

–

Ели, а според теб какво трябва да се направи, за да има промяна? Освен обичайното “ходете да гласувате”, за което съм съгласна, разбира се, но явно не е достатъчно. (Шепот, 6)

–

Гледам и наистина се чудя, дали някои хора са слепи или чисто и просто тъпи? Нямало за какво да недоволстват… ОТВОРЕТЕ СИ ОЧИТЕ! Не виждате ли, че в НС и МС нищо не правят? Те си живеят добре, пък хората, които са ги избрали и които им плащат тлъстите заплати - да се оправят. (Don Horhe, 9)

–

Защото причината е една - заслужаваме една по-добра страна, която ни дава възможност да се развиваме потенциала си като млади хора. (Bethany, 10)

–

Защо излизаме отново ли? Ами защото властимащите, въпреки че взеха някакви мерки ЗА изпълняване на нашите искания, те взеха страшно много мерки ПРОТИВ нас самите.

Първо - утрешният протест е акт на недоволство и несъгласие по отношение начина, по който бяхме подкарани като стадо овци заради някаква измислена бомба, за боя изобщо няма да коментирам.

Второ - утрешният протест е акт на недоволство и несъгласие по отношение начина, по който се опитват да ни орежат правото да протестираме. Въпросните нови нормативни документи не само правят невъзможен протеста пред държавните институции, но и въвеждат нов разрешителен режим, който е много по-тежък от сегашния и освен всичко друго изисква предварително предоставяне на личните данни на всички хора, които се явяват организатори, коменданти и прочие.

Трето - все още има неизпълнени искания и не се вижда воля в тази посока. Да, Законът за горите не беше приет в лошия му вид. Но не, заменките не са изцяло прекратени. Управляващите се опитват да усмирят топката с половинчати мерки, които по разваления телефон да се възприемат от широката маса хора като “победа”, за да престанат да протестират. Твърде наивно и обидно спрямо българския народ!

Четвърто - няма поели отговорност за починалия в 4-о РПУ, за малтретирането и побоя над мирните протестиращи на 14 януари. Няма оставки, няма дисциплинарни уволнения, няма наказания. Вместо това министър Миков излиза и говори как зад протеста стояли партии с определени интереси за идващите избори. Те са на протеста - истина е. Но не те го организират. Поредна спекулация и опит за подвеждане на общественото мнение!

И ако това не ти стига, може да продължим безкрай, но смятам че няма смисъл. (peterdi, 40)

–

Аз ЩЕ гласувам. Но това не ми се вижда достатъчно. Днес се получи един много хубав протест, хората по едно време бяха ужасно много (доста повече от 200-300), всички се подкрепяхме, викахме и пяхме заедно. Искам да знам, че когато имам нужда от помощ, дори непознатите ще ми подадат ръка. Такова усещане на сигурност изпитах днес. Всички бяхме едно. (JudyRamone, 43)

В крайна сметка, протестирането от солидарност и без ясно осмисляне на това как протестите<П(овторение)> ще доведат до постигането на поставените цели довежда до формирането на една гражданска солидарност, която много често се бърка с гражданска активност, но всъщност първата много пречи на развитието на втората, а с това <П>– и на формирането на истинско гражданско общество. Само истински ангажираният, въвлеченият човек би отстоявал идеите си въпреки трудностите. Човек, който е вложил времето си и участва с името си, трудно би се отказал. Затова не е чудно, че ако n на брой хора подкрепят една петиция (отделят 2 минути), десетки пъти по-малко хора ще подкрепят същата идея в мирен протест и още по-малко в гражданско неподчинение. Това, разбира се, са нормални тенденции. Но заради неосмисленото участие в такива инициативи, първо, организаторите им биват подведени относно броя на хората, които ги подкрепят, относно времето и усилията, които те евентуално биха вложили при бъдещи акции за същото нещо. От друга страна, подкрепящите подобни инициативи рядко получават необходимите знания и умения на свой ред да организират акции в защита на същите или други свои каузи.

На бас: че мега надъханите ще викат разните крилати фрази “Всеки ден ще е така…до победата” и т.н…

Но колко от тях ще останат и за вечерта например…колко ще откажат да си тръгнат докато правителството не падне…

Жалко, жалко, че го направихте в Сряда, ще си каже протестиращия…”Точно тогава е ретрото в Строежа, Пепа Секса в Плаза…Амет в Син Сити…и т.н” (Дичоу, 7)

–

Надявам се утре протестът да е успешен! Както и да се видим с тези от вас, които ще ходят … стига аз да успея да отида. (Pisobella, 16)

–

В инфото от alhimikat пишеше 2, затова… ама имам много да уча и май утре ще отида… (Pisobella, 33)

–

Щом сме били там, значи сме помислили. Да не говорим, че, както споменах, решението ми да отида дойде впоследствие, след като гледах кадри по телевизията. Така, че имай предвид, че тоя пуст протест съм го мислил и премислял, на шиш съм го въртял, с други хора съм го нищил и все пак реших да отида. Може би трябва да помислиш повече и да се гмурнеш по-дълбоко от това, което от повърхността изглежда дълбоко… Въпрос на приоритети. Отделен въпрос е, че една от причините, да не искам да отида, беше съзнателното ми разграничаване от хората, които отиват, без да са мислили. Но понеже обръщението ти е към хората от форума, съм длъжен да подчертая, че БАШ ние не ходим някъде просто така. (Jamesmagno, 33)

–

Айде сега, ако някой има желание, да ми обясни какво се е случило в тия 2-3 дена, в които ме е нямало. Най-вече е отправено към peterdi, защото той е най-навътре май, но и към всеки друг, който изяви желание да ме светне, щото много се обърках вече. (Шепот, 37)

–

За съпричастността и ангажираността: вчера имаше и хора съпричастни, и ангажирани. Ангажираните хора бяха тези, които преди да стигнат до протести, са правили други стъпки в полза на своите идеи. Съпричастните бяха тези, които бяха дошли заради арестуваните и бити свои деца - студенти, миналата седмица. Смятам, че и едните, и другите имат аргументи защо, за какво и срещу какво протестират. Те не са тълпа от лумпени. Няма как да бъдат. (peterdi, 44)

В хода на своята дискусия студентите сами успяват да намеря алтернативи на протестите – изпълняване на задълженията към държавата и обществото: плащане на данъци, упражняване правото на глас при политически избори, участие в обществения живот чрез членство в политически партии или чрез участие в неправителствени организации, обществени обсъждания и кръгли маси.

А понеже ме попита какво предлагам аз…

Предлагам всеки да започне да се грижи за себе си без да седи и да чака държавата да помага…и най-вече като ограничи хленченето…

Ставайте и работете, деца….така стават нещата…

И когато дойде време да се гласува…го правете…и то така, че да не се псувате за гласа си след време…а когато усещате, че можете да дадете повече от гласа си на тая държава…правете го, агитирайте…влезте в движение/партия , което отговаря на Вашите разбирания и мироглед…и работете… (Дичоу, 10)

–

Аз винаги съм бил за дискусията, още повече ако тя доведе до осъзнаване и преосмисляне на собствените позиции, а не до разкритикуване на чуждите. Но съм такъв човек, че за да участвам в протест или друга инициатива, трябва да съм вътрешно убеден в каузата, а не просто да присъствам ей така. (Scorpion, 14)

–

Сега е моментът всички недоволни интелигентни хора да разберат, че проблемите не се решават чрез сбирщини пред Народното събрание или където и да е, а чрез цивилизовани инициативи като публични дискусии, кръгли маси и др. (Scorpion, 17)

–

Здраве и живот…надявам се този протест да даде старта на други…Нека той да са грозните първи крачки на едно истинско гражданско общество…такова, което се учи от грешките си…

…надявам се (като изключим евтиното заяждане) от…хилядите постове дето мушкаме по всякакви форуми…от десетките разговори и караници на тая тема…в крайна сметка с всеки един недоволен от правителството да си стиснем ръцете…

…и да работим за промяна…

Искрено си пожелавам на следващия протест или каквато и да е друга инициатива…да сме рамо до рамо… (Дичоу, 36)

–

Не променяме нещата само с протести. Протестите наистина са начин да се привлече вниманието. Но не само на медиите и на обществеността, а и на самите управници, които имат достатъчно бумащина в канцелариите и им е през нещо си за подписки, декларации и т.н. За мен протестът е вече крайният опит за въздействие върху властта, когато вече са изписани един куп декларации, разпратени един куп оплаквания. И наистина, точно така се и случи. За мен протестът е начинът, когато вече си опитал в писмен вид да заявиш позицията си по даден проблем и не ти е обърнато никакво внимание, да отидеш и да заявиш с лицето си, с гласа си, с думите си, с трансперант дори, същата тази позиция. Да го направиш наживо, пред институцията, която е получила вече уведомленията ти, но не си е мръднала пръста.

Нещо като разликата между това да напишеш дадено нещо в писмо до някого и да му го кажеш лично, наживо.

И тук не става дума за слава, не става дума за фръцкане “Мамо, дават ме по телевизията”, както го изкарва Бетон. Става дума за изразяване на позиция наживо, пред съответната институция. Аз мога да ви напиша още 100 поста колко е кофти да се строи на Рила, но според мен мненията на някоя си “Шепот” в някой си форум са много по-незначително от отиването на Вида Делчева на протеста срещу това незаконно строителство. (Шепот, 48)

Ако се върнем на концепцията за хвърлянето на мостове между социалния капитал, т.е. между различните социални групи, то самата дискусия на форума представлява, макар и малко по-трудно осезаемо, именно нещо такова. Към края на дискусията участниците започват да излизат от анонимност – представят се с истинските си имена: Вида Делчева, Никола Пенчев, Петър Димов, разказват за живота си.

В хода на самата дискусия не е трудно да се открият някои от характеристиките на социалната им среда<не се сещам за по-удачна бг дума>: освен че всички са студенти, някои работят, някои са от София, други – от провинцията, някои са с леви, други с десни политически убеждения, трети са аполитични, четвърти клонят към центъра. Всичко това не е трудно да се долови от изказванията им, но самия факт, че те умишлено излизат от анонимност, говори за воля за реално социално участие, защото по думите на проф. Дичев анонимният човек не е гражданин, защото нищо не рискува, нищо не залага.9

В заключение, мненията на младите хора, споделени в един студентски интернет форум, т.е. достатъчно автентични – никой не ги наблюдава, анонимни са, никой не ги цензурира (според правилата на форума цензура се допуска само при лични нападки и обиди), ни разкриват отношението и подхода на младите хора към проблемите от различен характер в България днес. В своите избори те са автономни – рядко принадлежат към политически или неправителствени организации. Информират се основно от една интерактивна медия, каквато е интернет, т.е. предпочитат обмяната на мнения пред това да само адресати в информационните комуникационни канали. Имат позиция по актуални проблеми от обществения живот (особено след като разискват темата в интернет форум), но тя невинаги може да бъде ясно аргументирана и невинаги влече след себе си трайно определени действия. Причина за това аз откривам в емоционалния подход към проблемите (недоволство и/или желание за морална подкрепа) и в липсата на воля за отделяне на необходимите време/желание/усилия за едно по-задълбочено запознаване с пълния набор от механизми за ефективно гражданско участие.

Все пак в хода на проведената дискусия младите хора имаха възможността да разсъждават върху собствените си мотиви за едно или друго действие или бездействие и направиха първи крачки към реалното гражданско общество, където, най-малкото, не си анонимен.

Използвани източници:<<<понеже ги има и като бележки в самия текст – трябва ли да ги повтаряме тук?>>>

1. Джеймс, У., „Разновидностите на религиозния опит“, София, 2003 г.

2. Дичев, И. Ще стане ли реална виртуалната публичност? http://ivayloditchev.cult.bg/Virtualnata%20publichnost%2001%2006.doc , видяна на 15.02.2009 г.

3. Edwards, M., Civil society, the encyclopedia of informal education, 2005 г., www.infed.org/association/civil_society.htm, видяна на 15.02.2009 г.

4. Hauss, Charles (Chip), Civil Society, 2003 г., http://www.beyondintractability.org/essay/civil_society/, видяна на 15.02.2009 г.

Извадки от интернет сайтове:

Гражданска добродетел

Какво е гражданска активност

<споменато е по-рано – да не дублираме>

]]> http://placeforfuture.org/archives/4055/feed http://placeforfuture.org/archives/4049 http://placeforfuture.org/archives/4049#comments Wed, 07 Dec 2011 15:13:07 +0000 petar http://placeforfuture.org/?p=4049 „Форум София“ - една сбъдваща се коалиция

Ростислав Кандиларов^*

София – лицето на България – красив умерено урбанизиран град, в който човек прекарва дните си с удоволствие! По детски щастлив посреща сутрин изгрева, а вечер изпълнен с хармония изпраща последните слънчеви лъчи. Град, в който всеки може спокойно да се разходи до близката градина пълна с цветя и аромати и да се заиграе с децата си на катерушките… Град, в който хората могат обезпокоявано, бързо и лесно да се придвижват пеша или с колело до работа, училище или местния магазин. Град, в който предпочиташ да ползваш публичния транспорт пред личния автомобил, заради финансовата му и енергийна ефективност. Град, в който с искрена усмивка всеки срещнат ти пожелава добър ден. Или казано по друг начин – Град за Хората!

Хм… София ли стои най-отпред в първото изречение? Ех!

За съжаление това описание може и да важи за някой северногермански град, но със сигурност не може да се приложи за родната ни столица. И то просто, защото за нещастие на всички, които я обитават (нарочно не казвам живеят, в живота има нещо изначално хубаво), тя се е превърнала във всичко друго: град за придобиване на най-доброто (уж) образование или град за развиване на бизнес, град за бързо израстване в кариерата, град за тестване на политически игри, град за какво ли не… но не и Град за Хората…

И написаното по-горе щеше да е една потискаща антиутопична реалност, ако не съществуваше една малка група от хора, които някак си съумяват покрай цялата битова ангажираност да поглеждат критично, но конструктивно на света около себе си, и да се опитват да го променят. Малка група, но все от Големи хора, която отговорно може да бъде наречена Гражданското общество на София.

Само че тук понятието група, за съжаление, е леко непоетично и по-скоро трябва да се тълкува като “механичен сбор”, защото активното гражданско общество в София реално е силно разпокъсано и некоординирано. Затова, следвайки основните си цели, проектът “Място за Бъдеще” спомогна за доразвиването на една отдавна замисляна идея - “Форум София” - единен форум за разискване на градските проблеми. Ключова роля в това направление даде форум-дискусията по проблемите на столицата “София - град за хората” ( http://placeforfuture.org/archives/1065 ) проведена в НБУ на 18.12.2008г, където представители на различни НПО-та и студенти, повечето от които непознати един на друг, имаха възможността да поставят общо проблемите на града така, както ги виждат.

Форум за София, организиран от МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ в НБУ

Но за малко повече яснота - Какво всъщност е Форум процесът: Още в зората на човечеството хората са се събирали, за да обсъждат как да внесат ред в делата си. Да се срещнеш и разговаряш с другия е било човешка необходимост и безценна социална дейност през годините, отвъд националните граници и религиозните вярвания. Когато дадеш на определени традиционни форми модерна структура, те могат да се превърнат в силни и ефективни инструменти за общуване. Форумът е един от методите, които могат да се използват за структуриране на дискусия. Неговата демократичност допълнително засилва процеса на участие, форумът се случва пред очите на хората и е отворен за всички, той работи с информацията открито, грижи се за равнопоставеността на всички мнения и гарантира отчетност на резултатите. Общо основна цел на форум процеса може да бъде описана и като: Постигане на по-добра комуникация между заинтересованите страни и подобряване на качеството на живот като цяло. През призмата на политическата перспектива това може да бъде видяно и като подобряване на управлението.

Разбира се, срещата в НБУ беше по-скоро експеримент, доколко будните хора в нашето общество са склонни да се изслушват и да търсят общите допирни точки, отколкото да задълбават единствено и само в “своите” беди. Основната задача в първата част на форума-дискусия беше, след като по случаен начин са разделени на няколко по-малки групи ( в конкретния случай 4), във всяка от тях да се обсъди кои са 6-те най-наболели проблеми на София. Разбира се, хората във всяка група бяха повече от 6 и това беше първото изпитание – чрез дискусия да се потърси и постигне компромис, без разводняване поради ограниченото време, като крайният продукт трябваше да са 6 кратки и ясни проблема записани на специални картони. След набелязването, всяка група презентира подробно своите ТОП 6 и за онагледяване всички картони бяха залепени на голяма дъска пред цялата аудитория. Именно това показно представяне даде възможносттта ясно да се видят повторенията и общите черти на трудностите пред НПО. След кратка агрегация с активното участие на аудиторията ясно изпъкнаха няколко категории:

- липсата на цялостна концепция за устойчиво развитието на града;

- неадекватната транспортно комуникационната инфраструктура (задръствания, трафик, градски транспорт);

- изчезващите зелени площи и презастрояването;

- нездравословна среда на живот (въздух, вода, отпадаци);

- проблем със законодателство, корупция и липса на ефективен механизъм за граждански контрол;

- незапознатостта или незаинтересоваността на жителите за гражданските им правата, липсата на гражданско общество;

- липсата на комуникация между самите НПО и граждански групи.

Тук трябва да се посочи и един много любопитен, уникален проблем - “Незачитане на върховенството на закона”, който бе посочен от групата, в която участваше представител на Сдружение “ЗАЩИТА ЗДРАВЕТО И ЖИВОТА НА НАСЕЛЕНИЕТО И ОКОЛНАТА СРЕДА”, по повод спечелените от тях съдебни дела за сметището в Суходол срещу Софийска Община, решенията на които тя отказваше да приеме ( http://www.dnevnik.bg/dnevnikplus/2007/11/15/398409_smetishteto_v_suhodol_se_otvaria_sledizborno/ ).

Самият факт, че неефективната комуникация между гражданските групи изскочи като общ проблем, показа ясно необходимостта от подобни дискусии. В заключение бяха представени различни конкретни варианти за сътрудничество в постигане на общата цел – София град за Хората, но те имаха по-скоро информативна задача, която да даде тема за размисъл във всяка една гражданска група.

Срещата между гражданските групи в защита на столицата

с придставителинаприродозащитната коалиция

„За да остане природа в България“

Снимка: Габриела Петрова

Сред редицата последвали срещи, ключова роля изигра проведената в БФБ на 09.03.2009 ( http://placeforfuture.org/archives/1587 ), където коалиция “За да остане природата в България” представи добрите практики и ползи от обединяването на “конкурентни” природозащитни организации. Тук аудиторията беше по-фокусирана - гражданските сдружения, занимаващи се пряко с устройството на София и най-активни по отношение на провеждащите се тогава дискусии за изменение на Общия устройствен план(ОУП) на София. Отново забележими бяха разликите в подхода на отделните НПО-та, но границата видимо се бе стеснила и имаше повишена чуваемост и като цяло дискусията постигна своя ефект, за да се стигне до:

срещата с адвокат Александър Куджабашев във WWF на 28.05.2009 (http://placeforfuture.org/archives/1885 и http://placeforfuture.org/archives/1900 ), където в първата част бе представен обзор за „Законовите възможности за защита на обществения интерес”. Там освен експертния преглед, подробно бе обяснено и защо в запитванията по ЗДОИ, гражданите трябва да използват възможността за позоваване и на Орхуската конвенция. Във втората част се премина към така желаното фокусиране върху болезнените точки. Дискусията конкретизира и даде няколко насоки за бъдеща обединена работа и по-точно възможност за иницииране на няколко законоизменения свързани с:

- речните корита в ОУП София;

- строителни граници на ОУП;

- изменение на ЗУТ за разширяване на кръга на заинтересовани лица;

- необжалваемостта от страна на незаинтересованите лица;

- липсата на входящи номера в ДНСК;

- отмяна на ПУП-овете поради липса на пълен набор от документи според

наредбите за обсъждане на ПУП;

- чл. 108 от ЗУТ - съдържание на ПУП - да се разшири наборът от обяснителни

документи;

- подобряване достъпността до кадастъра

активната работата, по които тепърва предстои.

Специално внимание трябва да се отдели на един феномен в областта на Софийските НПО-та -”Общност на софийските граждански сдружения - Инициатива граждани за зелена София” (ОСГС-ИГЗС), която всъщност представлява може би най-реалния и положителен пример за това, как би трябвало да изглежда едно истинско обединение на защитниците на гражданските интереси в столицата. ОСГС-ИГЗС представлява неформално обединение от редица сдружения създадени с цел опазване на зелената система в София през годините и географски разхвърляни по различни квартали. Използвайки постепенно натрупания опит в различни сходни проблеми, сдружението натрупва достатъчно капацитет, за да започне активно да присъства на повечето от общинските заседания в Столичен общински съвет и да е реално единствения глас на гражданите, за съжаление не винаги чут, дори още на ниво обсъждане в конкретните общински комисии. Чрез проекта “Място за Бъдеще” много други НПО-та, а и студенти, имаха възможността да видят този положителен пример на съвместна работа и да започнат по-тясно сътрудничество с ОСГС-ИГЗС.

Накрая не би трябвало да се скрива факта, че е истинско щастие човек да има възможността да общува с хора от средите на гражданските организации, заради всеотдайността и безрезервността, която всички те влагат в сбъдването на своите мечти. Такъв ясен пример, чрез множеството срещи, дава възможност на все повече хора да преосмислят отново и отново своята гражданска позиция. Така логично проектът “Място за бъдеще” остави видима следа в гражданския сектор в София и спомогна за предвижването напред на много от неписаните идеите, стоящи зад “Форум София”, но съществени крачки по обединението, формализирането и бъдещото структуриране тепърва предстоят.

Снимка: Лора Абаджиева и Гергана Костуркова

Click here to view the embedded video.

Ален ЛИПИЕЦ

От екологията до устойчивото развитие

За мнозина журналисти и за широката публика екология означава преди всичко защита на природата. От една страна имаме човешкия род, а от другата – девствената природа, а предмет на екологията е издевателството на човека над природата.

Екологът, било той активист или учен, не може да разпознае себе си в тази дефиниция. Един истински специалист би се възмутил от свеждането на “екологията на бобрите” до изучаване на въздействието от построените от тях бентове върху горите в околността или върху течението на реките. За него екология на бобрите означава изучаването на отношенията между начина,по който е организирано тяхното общество и окръжаващата го среда: гора, река, без да забравяме и бентовете – тоест на природата, преобразена от тяхната дейност, - и възможността това взаимодействие да удовлетвори нуждите на популацията от бобри. Той няма да забрави да се поинтересува от начина, по който тази популация се размножава, следователно ще изучи “сексуалните им отношения”, ще си зададе въпроси върху тази вродена способност на бобрите да строят бентове и ще се запита по какъв начин те организират дейността си.

Разбира се, той няма да отиде да поучава бобрите “до бъдат по-внимателни” и да не опустошават горите, да оставят малко пространство и за рибите, да не се размножават прекалено много и пр. И няма да предположи, че някаква част от самите бобри се занимава с това. Той ще се опита да вникне в законите, които направляват оцеляването им от гледна точка на външните условия на една дейност, която е вградена в гените им. Впрочем, преди Хакел да изобрети през XIX век думата “екология”, тази способност на индивидите от даден вид да живеят на гърба на окръжаващата ги (външната) среда е наричана от Бюфон например “външна физиология” на вида: околната среда е разглеждана като външно продължение на храносмилателния им апарат.

Голямата разлика между бобрите и човешкия род е, че човеците обсъждат, борят се и организират по един експлицитен начин управлението и използването на територията си или “дома” си. На гръцки език oikos означава “дом, собствена област, откъдето произлизат и думите-близнаци “екология” и “икономика¹ ” Еквивалентната дума на латински е domus, “dom”, aine” (област, домейн) и “dom estiquer” (управлявам в дома си, в собствената си сфера), но и domestique (домашен), а също и “dom iner” (усвоявам нещо, правя го свое посредством налагане на собствената си власт над него), всичките от едно и също “еко” семейство.

Нека разгледаме стъпка по стъпка последствията от това различие между екологията на бобрите и тази на човеците: една екология, която е едновременно съзнателна и насочена към доминиране.

От екология на природата към политическата екология

Екологията като наука или природната екология е науката, която се занимава с тройната връзка между индивидите от даден вид, организираната дейност в рамките на този вид и околната на тази дейност среда. Околната среда е едновременно продукт и условие за тази дейност, а следователно – и за оцеляването на вида. По този начин триъгълникът е затворен!

Един от класическите проблеми на природната екология е проблемът за лова: колко квадратни километра терен за лов са необходими, за да може на този терен да живеят десетина лисици? И по-точно, каква трябва да бъде гъстотата на поселението на зайците в рамките на тези квадратни километри, за да могат лисиците да се възпроизвеждат нормално? Очевидно е, че тъй като лисиците се хранят със зайци, броят на зайците ще намалее, ала популацията на лисиците поради липса на храна също ще намалее, което ще предизвика съживяване на популацията на зайците и т.н. В еко-системата “зайци-лисици”, популациите на зайците и на лисиците ще преминат през два цикъла “хищник-плячка” с известно разстояние във времето, което математическата екология може да формализира според уравнението на Лотка-Волтера, за да открие положението на равновесие: капацитета на натовареност на дадената територия.

Разбира се, самите зайци се хранят с корени, зърна и трева; те също се намират във връзка “хищник-плячка” спрямо тези растения и са в положение конкуренция с други животни. Самите лисици също са заплашени от по-големи от тях хищници, и така нататък, докато се стигне до един свръх - хищник, който не е атакуван от никого и трябва да се страхува от едно-единствено нещо : намаляването на плячката. Тази сложна йерархия (с ясно разграничени “екологични” ниши, в които дадени видове не срещат съперници, но които включват и различните форми на конкуренция между видовете) образува “екосистема”. Максималната степен на населеност, която системата може да издържи за всеки разглеждан вид, съответства на нейния капацитет на натовареност. Когато прагът бъде надвишен, популацията отслабва и самата тя става жертва на болести: така тя влиза в “криза на недостиг”, подобно на посочените като пример лисици, когато зайците изчезнат. Едно от възможните последствия при такива кризи, които засягат вида е еволюцията на самия вид.Този процес, който се осъществява изключително бавно, протича несъзнателно в цикъла на животните и растенията².

В нашите ширини за дълъг период от време такъв супер-хищник беше вълкът. Днес по цялата планета този хищник е човекът - социално и политическо, тоест съзнателно животно.

Да разгледаме сега социалните видове. Социален се нарича всеки един вид, в който съществува разделение на труда, ако наричаме “труд” всяка една дейност, която преобразява околната среда, за да удовлетвори нуждите на индивидите от вида. Такъв е случаят с мравките, бобрите, термитите и т.н. Оттук насетне, самият вид представлява част от околната среда на всеки един индивид, така че етологията, тоест науката, която изучава вътрешните отношения между индивидите в рамките на даден вид, решително представлява част от екологията. В рамките на човешкия вид, етологията се нарича социология или антропология.

Да си припомним също така, че този вид е и политически, тоест той е не само генетично програмиран да живее на групи, орди и племена, но тези групи, орди или племена се организират в полиси (polis). Индивидите от тези видове определят поведението и дейността си в резултат от обсъждане и договаряне. Те заедно орешават кое е добро и кое – лошо. По този начин те стават отговорни за действията си, за резултатите от тези дейности върху територията, която обитават, а следователно и за начина по който те гарантират възможността да продължават да живеят от поколение на поколение на същата територия съобразно същите методи. В действителност, тази организация също е съпътствана от кризи, които един политически вид като човешкия вид може да разреши като промени социалната организация.

Социално-икономическата организация е основната форма на еволюция на човешкия вид. Казано по друг начин, човешкият вид – единственият вид, който е едновременно социално и политически организиран - определя появата на науката, наречена политическа екология. Политическата екология е науката, която се занимава с тази особен вид, наречен човек.

Наука ли? Ако екологията действително е наука, то тя би трябвало да бъде онзи клон от човешкото познание, който да се занимава с всичко онова, което Аристотел нарича “светът под слънцето” :

всичко, което съществува между дъното на петролните кладенци и най-горните слоеве на атмосферата, без да забравяме влиянието на слънцето (нашият основен източник на енергия) и луната (на която се дължат приливите и отливите, а следователно и една голяма част от бурите). Ще преценим дали това е така, като се ограничим да разгледаме само политическата екология.

По отношение на първата част от нашия екологичен триъгълник (отношенията между индивидите и организираната дейност на вида) вече се труди цяла армия от учени: социолозите, онези, които разглеждат отношенията на индивидите в рамките на вида – атрополозите и онези, които се интересуват повече от самия индивид - психолози и психоаналитици. Последните две науки се интересуват главно от най-първите реакции на хората спрямо непосредственото им обкръжение, основно тези на себеподобните им : на родителите им (психоанализата) и на съседите и близките им (психологията). Една значителна част от икономистите - тези, които се интересуват единствено от властовите отношения в сферата на производството и разпространението на произведеното, без да се занимават с конкретните аспекти на труда (какво и как се произвежда), се позиционират категорично върху първата страна на триъгълника. Ето защо те се наричат “икономисти”.

Каква е в действителност разликата между екология и икономика? Първите две срички, както вече показахме, имат един и същи корен : дом, област. След това, в първата дума от двойката имаме “логос”, ще рече смисъл, причина за съществуване или действие, а във втората – “номос”, тоест правило и мярка . Икономиката се занимава количеството (в парични измерения или като добив, производство), екологията се интересува от стойността (ценността) на използването на това, което е направено, произведено (в широкия смисъл, включително и с наблюдението над направеното и с бездействието!), с ползата от него (включително естетическите му измерения), с онова, което придава смисъл на самата дейност: “Защо правим това? Предпазливи ли сме? Полезно ли е това, което правим? Правилно ли е, справедливо ли е ?” Ето защо политическата екология е привлечена неудържимо към другите две страни на триъгълника, към “конкретиката” на екологията : онази страна, която тръгва от социалната дейност и води до въздействие върху околната среда и другата страна, която изразява връзката между околната среда и благоденствието на човешките същества.

Ален Липиец, „Що е политическа екология? Голямата трансформация на XXI век“

превод: Радосвета Кръстанова

СОЦИАЛНАТА ИДЕОЛОГИЯ НА АВТОМОБИЛА

Най-големият недостатък на автомобила е, че той е като замъците по Лоара или богаташките вили по Лазурния бряг : благо, изобретено изключително за да доставя удоволствие на едно малцинство от богаташи, и което нито по своя замисъл, нито по своята природа, е било предназначено за широко народно ползване. За разлика от прахосмукачката или от велосипеда, които, дори когато влизат в широка употреба, запазват стойността си и ползата си, автомобилът, подобно на вилата на Лазурния бряг, има смисъл и дава предимство дотолкова, доколкото широките маси нямат достъп до него. Това е така, защото както по замисъл, така и по първоначалното си предназначение, автомобилът е луксозен предмет (благо). А луксът, по същество, не може да се демократизира : ако всички имат достъп до него, то вече никой не може да се радва на привилегиите му: всички карат, фрустрират останалите и ги лишават от привилегията им, като същеврменно всеки един се чувства фрустриран, потистнат и лишен от привилегията си от страна на всички останали.

Този факт е общоприет що се отнася до вилите по Лазурния бряг. Никой демагог все още не се е осмелил да заяви, че демократизирането на правото на почивка трябва да се сведе до принципа: По една вила и по един частен плаж за всяко френско семейство. Всеки разбира, че ако всяко едно от тринадесетте или четиринадесетте милиона френски семейства трябваше да разполага с поне десет метра от брега, то биха били необходими поне 140 000 км. плаж, за да бъдат удовлетворени всички! Да се даде на всеки полагаемата му се порция, би означавало плажът да се раздели на толкова миниатюрни ивици - или вилите да се наблъскат толкова плътно една до друга – че ползата от тях би станала толкова нищожна, че би изличило предимството им пред хотелските комплекси. Накратко, демократизацията на достъпа до плажа предполага един-единствен изход : колективното решение. А това решение минава непременно през забраната на лукса, какъвто представляват частните плажове, привилегия, която едно незначително малцинство си е присвоило в ущърб на всички останали.

Ала защо това, което е повече от очевидно за плажната ивица, не се възприема единодушно и за транспорта? Леката кола, подобно на вилата, не заема ли също едно ограничено пространство? Не измества ли и тя останалите позватели на пътищата (пешеходците, ползващите трамваи или автобуси) ? И не губи ли тя напълно стойността си, когато всеки един започне да ползва своята кола? Въпреки това изобилства от демагози, които твърдят, че всяко семейство има право на поне по едни автомобил и че „Държавата“ е тази, която трябва да направи така, че всеки да може да си паркира колата, където му се иска в града и да потегля едновременно с всички останали със 150 километра в час по пътищата през уикендите или през отпускарските месеци.

Чудовищността на тази демагогия направо се набива на очи, и при все това левицата никак не се свени да прибягва до нея. Защо леката кола се възприема като някаква свещена крава? Защо, за разлика от други блага с „привативен“ (лишаващ) характер, тя не се възприема като антисоциално благо? Отговорът трябва да се търси в следните две измерения на автомобилизма:

1. Масовият автомобилизъм материализира пълния триумф на буржоазната идеология на нивото на ежедневната практика : той създава и поддържа у всеки един илюзорната представа, че всеки индивид може да надделее и да се сдобие с предимства за сметка на останалите. Жестокият и агресивен егоизъм на водача на автомобила, който във всеки едни момент символично убива „останалите водачи“, възприемайки ги единствено като материални пречки и препятствия за скоростта на придвижването си, този агресивен и състезателен егоизъм води, благодарение на ежедневното движение с автомобил, до налагането на едно универсално буржоазно поведение („С тези хора никога няма да се построи социализма“, ми сподели един приятел от Източна Германия, втрещен от спектакъла на паржикото движение).

2. Автомобилът предлага парадоксалния пример на луксозен предмет (благо), губещ стойността си пропорционално на разпространенението си. Това практическо обезстойностяване обаче все още не е довело до идеологическа девалоризация: митът за удобството и предимствата на автомобила продължава да господства, независимо от факта, че ако бъде наложен повсеместно, колективният транспорт би показал безспорното си преимущество. Устойчивостта на този мит е лесно обяснима: повсеместното разпространение на автомобила измести колективния транспорт, промени градоустройството и жилищното планиране и прехвърли върху автомобила онези функции, които собственото му разпространение наложи. За да се разкъса този порочен кръг е необходима идеологическа („културна“) революция. Тази революция не може да се очаква от доминиращата класа (нито отдясно, нито отляво).

   Да разгледаме сега по-отблизо тези две особености.

   Когато автомобилът е бил изобретен, той е бил призван да даде на няколко много богати буржоа една нечувана привилегия: да се привдижват много по-бързо от всички останали. Никой до този момент не бил и сънувал подобно нещо: скоростта на дилижанса е почти една и съща, независимо дали сте беден или богат, каляската на сеньора не се придвижва по-бързо от каруцата на селянина, а влаковете превозват всички с една и съща скорост (те възприемат различна скорост потикнати от конкуренцията на автомобила и самолета). Следователно, чак до края на миналия век, не съществува разлика в бързината на придвижване на елита и на народа. Автомобилът променя този факт: за първи път той свързва класовите различия с разликата в бързината на придвижване и с вида на превознато средство.

   Това превозно средство най-напред изглеждало недостъпно за широките маси, толкова различно било то от обичайните способи за придвижване : каруцата, влакът, колелото или конския омнибус. Само някои отбрани същества се разхождали покачени на самодвижещи се превозни средства, тежащи по цял тон и конструирани на сложен механичен принцип, който бил още по-мистериозен за околните, тъй като бил невидим за окото. Защото към всичко останало се добавял и този аспект, който имал особена тежест за създаването на мита за автомобила : за първи път хората се движели в индивидуални превозни средства, чиито механизъм и начин на функциониране им били напълно непознати, и чиято поддръжка и дори захранване трябвало да бъдат поверени на специалисти.

Ето го и парадокса на автомобилната кола: на пръв поглед, тя давала на притежателя си неограничена независимост, позволявайки му да се придвижва във време и място по свой избор, и то със скорост равна и дори по-висока от тази на железопътния транспорт. В действителност обаче, обратната страна на медала на тази автономия налагала радикална зависимост: За разлика от ездача на кон, каруцаря или велосипедиста, за да захрани колата си или да поправи и най-малката повреда автомобилистът е зависим от търговци и специалисти по горивото, лубрификацията, запалването и подмяната на частите??? За разлика от собствениците на превозни средства в миналото, автомобилистът е в отношение на ползвател и консуматор - а не на притежател и господар (владетел) - на превозното средство, на което формално се явява собственик. Това превозно средство, казано с други думи, го задължава да консумира и да използва цял набор от търговски услуги и индустриали продукти, които могат да му бъдат доставени само от трети лица. Привидната автономност на собственика на автомобила прикрива всъщност една пълна зависимост.

Петролните магнати първи усетили ползата, която можели да извлекат от широкото разпространение на автомобила : ако хората можели да бъдат накарани да се придвижват с автомобили, то тогава те щели да им продават необходимата за движението им енергия. За първи път в историята, хората щяли да станат зависими за придвижването си от един източник на енергия, който трябавло да закупуват. Броят на клиентите на петролената индустрия щял да се равнява на броя на автомобилистите – и тъй като щяло да има толкова автомобилисти, колкото бил броят на семействата, целият народ щял да стане клиент на петролните магнати. Положението, за което мечтае всеки един капиталист, щяло да се осъществи: всички хора щели да станат зависими в ежедневните си нужди от една стока, чиито монопол се държал от една-единствена индустрия.

Оставало само хората да бъдат накарани да се возят в автомобили. В повечето случаи, последните не оставали да ги молят: било напълно достатъчно, благодарение на серийното производство и поточния монтаж, да се намали единичната цена на автомобила и хората щяли да се втурнат да купуват. И те наистина се втурнали, без да си дават сметка, че ги водят за носа. Какво им обещавала всъщност автомобилната индустрия? Чисто и просто ето това: „ Ето че и вие също от сега нататък ще имат привилегията да карате, подобно на аристократите и буржоата, по-бързо от всички останали. В автомобилното общество, привилегията на елита е вече на ваше разположение.“

И народът се втурнал да купува, до момента в който и работниците започнали на свой ред да правят същото; тогава, отчаяни, автомобилистите разбрали, че са били измамени. Била им обещана привилегия на буржоа: те били задлъжняли, за да могат да се сдобият с автомобил и ето че забелязали, че всички вече го могат и то едновременно с тях. Ала каква е тази привилегия, ако всички имат достъп до нея? Същински панаир на глупците. По-лошо дори, това било „всеки срещу всички“. Това означавало обща парализа на движението заради всеобщото притежание. Тъй като, когато всеки има претенциите да се движи с привилегированата скорост на буржоата, резултатът е че никой вече не се движи, а скоростта на придвижване пада – както в Бостън, така и в Париж, както в Рим, така и в Лондон, под тази на конския трамвай в извънградските пътища, и под тази на велосипедист в края на седмицата.

Нищо не може да се направи: опитани са всички средства, но всички те в крайна сметка стигат до там, че увеличават злото още повече. Колкото и да се увеличава броя на радиалните платна и на кръговото движение, на надлезите, на магистралите с шестнадесет платна и отбивки, резултатът е един и същ: колкото повече се увеличават пътищата и платаната, толкова повече се увеличава движението по тях и толкова по-трудно става движението в градска среда. Докато съществуват градове, проблемът ще остане без разрешение: колкото и дълго и бъроз да е дадено трасе, бързината с която автомобилите излизат от него не може да бъде по-голяма от бързината, с която те се придвижват в градската мрежа. Докато средната скорост в Париж продължава да бъде между 10 и 20 км/ч. , то не би могло да се мисли да се излиза по околовръстните пътища със скорост по-голяма от 10 или 20 км. При това, скоростта по тях е дори по-ниска, когато достъпът до тях бъде претоварен и задръстването се разпростре на десетки километри назад.

Това се отнася за целия град. Невъзможно е да се кара с повече от 20 км/ч. Това е средната скорост в плетеницата от улици и булеварди, които в наше време представляват самата същина на града. Инжектирането на по-бързи и и мощни автомобили претоварва движението в градска среда и предизвиква задръствания, и в крайна сметка – парализана движението.

Ако колата трябва да доминира в градския пейзаж, остава едно - единствено решение: да се премахнат градовете, тоест да се направи така, че те да се разгърнат на стотици километри дължина, по протежение на монументални магистрали и автомобилни предградия. Това впрочем вече е направено в Съединените щати. Иван Илич резюмира резултата в следните впечатляващи цифри:

„ Средният американец посвещава повече от хиляда и петстотин часа годишно (тоест тридесет часа седмично или четири часа дневно) на колата си: това включва както часовете, които прекарва зад волана, в движение или спрял; така и часовете, които са му необходими за да я плати и да плати бензина, гумите, застраховката, глобите и данъците за нея …. На този американец му трябват хиляда и петстотин часа за да навърти (годишно) 10 000 км. В страните, лишени от индустриален транспорт, хората се придвижват с абсолютно същата скорост, ходейки пеш, но с това допълнително предимство, че могат да се движат където желаят, а не само по асфалтираните пътища.“ (Ivan Illich, Energie et equité, Le Sеuil, 1985)

Наистина, уточнява Илич, в неиндустриализираните страни пътуванията отнемат едва между 3 и 8 процента от времето на хората (което вероятно се равнява на период от два до шест часа седмично). Ето и извода на Илич: пешеходецът изминава толкова километра за един час, колкото и човекът в автомобил, ала първият отделя за това придвижване от пет до десет пъти по малко време, отколкото последния. Поуката: колкото повече дадено общество разпространява бързи превозни средства, толокова повече време губят хората – след като се мине една определена граница – за да се придвижват. Това е математика.

Причината? Току-що се спряхме на нея: градовете и техните предградия са превърнати в нескончаеми автомобилни гета, тъй като това е единствения начин да се избегнат задръстванията в местата, предназначени за живеене. Това решение обаче си има и очевидна обратна страна : хората не могат да се придвижват свободно, защото се намират далеч от всичко. В стремежа си да се направи място на колите, са се увеличили дистанциите: хората живеят далеч от работните си места, далеч от училище, далеч от супермаркета – което изисква втора кола за “домакинята”, за да може тя да пазарува и да кара децата на училище. Излизане вечер? Дума да не става. Приятели? Има съседи … и толкоз. Автомобилът, в крайна сметка, отнема повече време, отколкото спестява и отваря по-големи разстояния от тези, които преодолява …

Разбира се, вие можете да ходите до работното си място, придвижвайки се със 100км/ч. Това е защото живеете на 50 км. от вашия job и приемате, че ще похабите половин час време за последните 10 километра. Равносметката: “Хората работят през една голяма част от деня, за да платят разходите, необходими, за да стигнат до работа.” (Иван Илич)

Ще кажете може би : “ Така поне човек се измъква от ада на големия град след края на работното време.” Ето я сърцевината на проблема. Това е признанието. ”Градът” се възприема като “ад”, всеки мисли само как да избяга от него или да отиде да живее в провинцията, докато за цели поколения преди нас големият град, обект на възхита, бе единственото достойно заживеене място. На какво се дължи този обратен завой? На една-единствена причина: автомобилът превърна града в необитаемо място. Той го направи вонящ, шумен, задушаващ, прашен, задръстен, и то до такава степен, че хората нямат вече желание да излизат вечер. И тъй като колите убиха града, са ни необходими още по-бързи и мощни коли, за да избягаме от магистралите към още по-далечни места. Кръгът се затваря, омагьосан : дайте ни повече автомобили, за да избягаме от злощастията, причинени от автомобилите.

От луксозен предмет и източник на привилегии, автомобилът се е превърнал в жизнена необходимост: той ни е нужен, за да избягаме от градския автомобилен ад. За капиталистическата индустрия играта е спечелена - ненужното е станало необходимо. Вече не е нужно да се убеждават хората, че се нуждаят от автомобил : необходимостта се съдържа в самата същина на нещата. Наистина, възможно е да се породят съмнения от друго естество, наблюдавайки сцената на моторизирано бягство по дългите магистрали. - Между 8 и 9.30 ч. сутрин и между 17.30 и 19 ч. вечер. и в продължение на няколко часа в края на седмицата, средствата за бягство се разпростират в безкрайни процесии, калник до калник, придвижвайки се (в най-добрия случай) със скоростта на велосипедист и обгърнати от гъсти облаци оловен дим. Какво остава от предимствата на автомобила? Какво остава когато - а това е незибежно - таванът на скоростта е ограничен до този на най-бавния автомобилен туризъм?

Нещата се обръщат напълно справедливо: след като е убил града, автомобилът убива автомобила. След като е обещала на всички, че ще се придвиват по-бързо, автомобилната индустрия стига до един напълно предвидим резултат: всеки един се придвижва по-бавно и от най-бавния от всички участници в движението, със скорост, определена от простия закон на динамиката на флуидите. Още по-лошо дори: изобретен, за да позволява на собственика си да отиде, където желае, във време и със скорост по свой избор, автомобилът се превръща в най- заробващото, несигурно, непредвидимо и неудобно превозно средство : напразно избирате “екстравагантен” час за пътуването си, вие никога не можете да знаете кога задръстванията ще ви позволят да пристигнете, където сте тръгнали. Вие сте прикован за пътя и не можете да мръднете подобно на влака, прикачен за релсите. Вие не можете, подобно на ж.п. пътника, да спрете по ваше желание, и се налага, точно както във влака, да напредвате със скорост, определена не от вас, а от други. Най-общо казано, автомобилът има всички недстатъци на железопътния транспорт - вибрации, опасност от сблъсък, необходимост да се управлява, но без да разполага с никое от предимствата му.

И въпреки това, ще кажете вие, хората не се возят на влакове. По дяволите: И как биха могли? Опитвали ли сте се някога да идете с влак от Бостън до Ню Йорк? А от Иври до Трепор? Или от Гарш? До Фонтенбло? Или от Коломб до Ил-Адам? Е, хубаво, опитайте тогава, желая ви успех! Опитайте, и ще установите, че автомобилният капитализъм е предвидил всичко : в момента, в който автомобилът е на път да убие автомобила, той е унищожил всичи възможни заместители, така че да превърне ползването на автомобила в задължение. Така капиталистическата държава най-напред остави на произвола, а после направо прекъсна железопътните връзки между градовете, техните предградия и зелените им пояси. Единствените, които спечелиха благоволението й, са свръхбързите междуградски връзки, които си оспорват заедно с въздушния транспорт сърцата на буржоазната клиентела. Въздушните влакове, които можеха да осигурят достъп до нормандските брегове или езерата на Морван на хиляди парижани, излезли в неделя на пикник, ще послужат, за да може за петнадесет минути да се превозят повече преситени от скоростта пътници, отколкото би могъл да побере целия градски транспорт. Ето това се нарича прогрес!

Истината е, че никой не разполага с действителен избор: човек не може да избира дали да има автомобил, тъй като околоградската среда, а все повече - и градската - е уредена единствено в зависимост от него. Ето защо идеалната революционна ситуация, която би премахнала автомобила в полза на велосипеда, трамвая, автобуса, или таксито без шофьор, вече не е приложимо в градове като Лос Анджелис, Детройт, Хюстън, Трап или дори Брюксел, всички моделирани от и за автомобила. Празни градове, разтеглени, простиращи се по протежение на голи улици, по които се редят един и същи будки и сгради, пейзажът (пустинен) на тези градове сякаш нашепва: “ Тези улици са построени така, че да можете да карате колкото може по-бързо, за да стигнете от работното си място до дома и обратно. По тези улици само се минава, те не са предвидени за оставане. След като свърши работа, никой няма друга работа освен да си иде в къщи, така че всеки един, който бъде открит нощем по улиците без автомобил, трябва да бъде подозиран, че замисля нещо нередно. “ В някои американски градове например, скитането нощем пеш по улиците се счита за закононарушение.

Тогава загубена ли е играта? В никакъв случай: Ала алтернативата на автомобила не може да бъдедруга освен глобална. Тъй като, за да могат хората да се откажат от колите си не достатъчно да им се предложат просто по-удобни колективни средства за придвижване: необходимо е изобщо да не се налага те да бъдат превозвани, тъй като се чувстват добре в своя квартал, в своята община, в своя град, и то на човешко ниво, и да изпитват удоволствие от ходенето пеш от вкъщи до работа – пеш, или в краен случай, с велосипед. Никое превозно средство, колкото и бързо и позволяващо бягство да е то, не ще компенсира нещастието да се живее в един необитаем град, в който човек никъде не се чувства у дома си, и през който единствено минава, за да отиде на работа или пък за да се уедини и да се наспи.

“ Ползвателите на превозни средства, пише Илич, ще разкъсат мощните вериги, които ги обвързват със заробващия ги транспорт, когато се привържат отново към територията, по която се движат, и кагато започнат да не се чувстват добре, когато се отдалечават твърде често от нея. “ Ала, за да може хората да заобичат отново мястото си, от територия за циркулиране (преминаване) тя трябва да стане отново място за обитаване (живеене): кварталът или районът трябва да станат отново онзи микрокосмос, моделиран от и за всички човешки дейности, и в който хората ще работят, ще живеят, ще се развличат, ще се обучават, ще общуват, и където ще управляват съвместно своя общ живот. Когато някога попитали Маркузе с какво ще се занимават хората след революцията, когато с капиталистическото грабителство ще бъде приключено, той отговорил : “ Ще разрушим големите градове и ще построим нови. Това ще ни занимава за известно време.”

Можем да си представим, че новите градове ще бъдат федерации от общини (или от квартали), оградени от зелени пояси, в които гражданите – и особено учениците – ще прекарват по няколко часа седмично, за да отглеждат пресни плодове и зелечнуци, с които ще се прехранват. За ежедневните си пътувания те ще разполагат с пълна гама от превозни средства, приспособени за размерите на един среден по големина град: общински велосипеди, трамваи или тролейбуси, общински електрически таксита без шофьор. За по-далечните извънградски пътувания, както и за придвижването на гостите на града, един общински pool ще бъде поставен на разположение на всички в кварталните гаражи. Автомобилът ще престане да бъде необходимост, тъй като всичко ще се е променило: светът, животът, хората. И това няма да се случи едностранно, от самосебе си.

Межудвременно, какво трябва да се направи, за да се постигне това? Най-напред, никога да не поставяме проблема за транспорта изолирано, а винаги да го свързваме с проблема за града, за социалното разделение на труда и за изкуственото разделяне на различните измерения на нашето съществуване, до която води последното: едно място за работене, друго – за живеене, трето – за снабдяване с провизии, четвърто- за учене, пето- за отмора и развлечение. Фрагментирането на пространството просто продължава процеса на дезинтергриране на човека, започнало с разделението на труда. То разделя индивида на парчета, нарязвайки времето му, живота му, на отделни, несвързани отрязъци, така че във всеки един от тези отрязъци вие да бъдете пасивен консуматор, безпомощен и отдаден на търгашите, за да може никога да не ви хрумне, че работата, културата, общуването, удоволствието, удовлетворението на нуждите и личния живот могат и трябва да бъдат едно и също нещо: един живот в единство, поддържан от социалната тъкан на общността.

Преведе от френски Радосвета Кръстанова

(Из “За да излезем от XX век”)

(Това заглавие е непреводима игра на думи - на френски първият глагол, който означава сея, посявам, оплождам, а вторият – обичам се, звучат абсолютно идентично – семе (бел.прев.))

Ние сме едни постоянни скиталци и никога няма да престанем да странстваме. Едва сега започваме да се отричаме от Рая на земята. Историята на човечеството едва сега започва. Приемането на човешката трагедия (а несъмнено – и на трагедията на Вселената) е conditio sine qua non на всяка антропология.

Да действаме? Вече обосновах принципа на несигурността, който е част от всяко действие и особено на всяко политическо действие. Изразих нечуваната несигурност на всяко действие за човечеството. Още повече че последното във всеки един миг рискува да се обърне в лудост. Ние не ще можем да отстраним несигурността и случайността, просто ще се научим да играем по-добре с тях. Ние не ще “помъдреем” ненадейно, ще трябва да се научим да се споразумяваме с нашата лудост, за да се предпазим от най-страшните й и унищожителни форми.

Да се обзалагаме ли? Ние не знаем, дали вече всичко е проиграно, след като още нищо не е разиграно. Нищо не е сигурно, най-доброто – най-малко, но също и най-лошото. Ние трябва да играем сред Нощ и Мъгла.

Най-сетне ние трябва да формулираме изначалния принцип на политиката. Политическото действие не притежава ефикасността на физическото действие, където всеки удар с чука, ако е добре нанесен, забива пирона още по-дълбоко. Политическата ефикасност, подобно на биологическия резултат от сексуалното съвкупление, се нуждае от безбройни безплодни опити, от нечувано разхищение на енергия и жизнена субстанция, за да стигне най-сетне до оплождането. Неизброими спори и полени излитат от растенията, умирайки в огромната си част още преди да са се родили. Мишле си представяше, че китовете, за да могат да се чифтосат и съвокуплят, трябва да се издигнат във въздуха вертикално един срещу друг и да се устремят един към друг, така че в някаква частица от мига, по силата на късмета, членът на мъжкия да проникне в женската и да й предаде семето си. Колко безплодни, неуморни усилия трябва да направят китовете на Мишле, за да възпроизведат себе си!

Политическото действие е огледално отражение на този мит. То изисква несекващ плам, непрекъснати опити, и то все грешни, докато един ден, по силата на късмета, се случи оплождането. При всяка една наша еякулация, сто и осемдесет милиона сперматозоида се устремяват френетично към целта си и сред масовата хекатомба само един може би ще достигне целта, и то ако яйцеклетката е предразположена да го приеме. Да посяваме живот за нас е разхищение на безброй усилия, производство на безброй кълнове, ала едновременно с това сеитбата може да съвпадне с любовта, оплождането с любенето, тоест с любовта, която преобразува две същества и намира своето предназначение в екстаза на тяхното сливане (общение).

И ето го символа, който всеки един от нас е могъл и може да изживее - тази комплексна идентичност между съвкуплението на две същества и сляпото осъществяване на една функция, дошла от незапомнени времена и която ще продължи до края на времената: така стигаме отново до онова, което сме знаели преди всякакво знание и съзнание, достигайки до онова, което всяко знание и всяко осъзнаване ни казват да правим и да увековечаваме : да сеем (да посяваме) – да се обичаме.

(Льо Монд, 23 септември 1988)

Светът е обзет от мъчителна болка и агония, за които не знаем дали предвещават край или раждане. Човечеството не успява да даде живот на Човечеството.

Едно ново съзнание се зароди сред нас в края на 60-те години. Най-напред, екологията ни показа, че биосферата представлява един вид естествена еко-организация и че нейното разрушаване би довело до непоправими последици не само за живота, но и за човека. Същевременно, както добре го показва Клод Алегр, самата Земя представлява система, която има собствен живот, така че възприятието на Земята като система позволява да бъдат съчетани доскоро разпилените науки за Земята.

Планетата Земя, заедно със своята биосфера и с човечеството, образува комплексна система. До каква степен човекът е в състояние да разруши и стерилизира жизнената си среда, така че да се осъди на самоубийство? Съществуват ли в биосферата изключително могъщи сили на регулация, които са в състояние да поправят разрушителните последици от всички деградации, предизвикани от човека? Или напротив, вървим към достигането на един необратим праг, чието престъпване ще доведе до масова разруха ?

Преди да разгледаме този проблем, нека най-напред обърнем внимание на необикновения комплекс Земя – биосфера - човечество, в един космос, с чиято прословута необятност вече познаваме. Ние не знаем дали другаде съществува друг живот, друг вид разум, на други планети или на други галактики – това изобщо не ни е известно, така че изглежда, че ние сме единствените живи същества надарени с човешки качества сред Млечния път. Ние знаем, че космическото пространство не е място за живеене поради екстремния космически студ, така както и Слънцето, заради непоносимата си горещина; ние бихме могли да си представим няколко колонии, заселени от човеци някъде в космическото пространство, например на Луната, ала това в още по-голяма степен ни кара да разбираме, че Земята е единственото място за живот, и то за добър живот в Космоса – тя е нашето жилище, нашия Ноев ковчег сред необятността на космоса, не само наша Майка, но и наше Отечество.

Земята - синя като портокал

Ние видяхме обективно Земята, синя като портокал, както го бе предвидил Елюар, чрез кадрите, заснети и изпратени на телевизионния екран от Луната. Ала ние трябва да субективизираме Земята, да я възприемем като наш корен, наше отечество. На нея ние трябва да основем нашата религия, която ще съчетае наследеното от всички универсални религии: ние сме братя. Ала земната религия, за разлика от небесната, ни казва: Трябва да бъдем братя не защото така ще бъдем спасени, а защото иначе сме обречени, погубени на тази планета, огрявана от едно квартално Слънце, сред една галактика, забутана сред една Вселена без център; загубени сме, защото сме обречени на индивидуална смърт и на безвъзвратното изчезване на живота, на Земята, на Слънцето. Ето защо трябва да изпитваме безкрайно съчувствие към всяко едно същество – човешко или просто живо, към всяко дете, родило се на Земята …

И тук по един удивителен начин се срещат и съчетават в една подновена форма двете големи и силни идеи, свързани с навечерието и раждането на революцията от 1789 година: идеите на философията на Просвещението, чиито център е рационалния човек и идеята на Русо, идеята на романтизма, чиито център е живата природа. Необходимо е да изоставим хуманизма, който превръща човека в единствен субект в един свят от предмети и чиито идеал е завладяването на света от човека; този хуманизъм може да направи човека в най-добрия случай един Чингис хан в гетото на Слънчевата система, и води човечеството до саморазрушение по силата на онези сили, които той неразумно отприщва. Необходимо е да изоставим и натурализма, който води до размиване на човека в природата. Ние обаче трябва да съживим идеята за човека и тази за природата; човекът не е някаква произволна инвенция, такава каквато ни я разкрива структурализма, а един уникален продукт на биологичната еволюция, който произвежда сам себе си в своята собствена история; природата не е поетичен образ, тя е самата екология, тази на нашата планета Земята. Днес ние трябва да съчетаем наново, да свържем наново човека, живота, природата в идеята за Земята – Родина.

Земята не е просто един родов и патриотичен мит, на който ние трябва да основем съдбата си. Самата наша разумност ни връща отново към Земята: двете озонови дупки, образували се над Арктика и Антарктида, “парниковият ефект”, породен от натрупването на въглероден двуокис в атмосферата, масовото обезлесяване на големите тропически гори, произвеждащи кислорода, който всички ние дишаме, стерилизирането на океаните, моретата и реките, които ни хранят, безбройните замърсявания, природните бедствия и катастрофи, които преминават границите, всичко това показва, че Отечеството е в опасност. Врагът обаче не са извънземните, той е в самите нас.

Преведе от френски Радосвета Кръстанова

Click here to view the embedded video.

(Из “Редът и хаосът”)

Какво става сега с отделния човек? Смятате ли,че ще можете да го разберете, като отстраните случайността? Всеки един от нас трябва да мисли за собствената си история и предистория. Когато аз мисля за моята, си давам сметка, че съм плод на една твърде невероятна среща на онези, които са ми дали живот. Виждам, че съм продукт на един сперматозоид, оцелял сред 180 милиона други мъртви сперматозоиди, който поради неизвестно каква щастлива съдба или зла участ се е прокраднал до яйцеклетката на моята майка. По-късно разбрах, че съм бил жертва на опити за аборт, които са се оказали успешни при моя предшественик, ала аз незнайно поради що съм избегнал участта да свърша живота си в тоалетната чиния. Родил съм се полумъртъв, върнат към живота едва след енергичните плесници на един доктор, и то в момента, в който последният вече ме бил отписал. Смъртта на майка ми, когато бях на девет години, беше едно случайно събитие, което напълно ме преобрази и което направи такъв, какъвто съм. Всичко, което ми се е случило, ми се е случило в резултат на срещи, резултат не на чиста случайност, но в които случайността разкриваше пред мен собствените ми предразположения, собствената ми съдба. Срещнах жената от тропиците в страните на снеговете, а синият поглед на норвежката ме откри в Латинска Америка; войната ме направи политически активист, а провалът ми в политиката ме направи изследовател. Всеки един живот е изтъкан по същия начин, съчетавайки нишката на случайността с нишката не необходимостта. Така че не математическите формули ще ни разкрият какво представлява човешкия живот, нито пък социологическите хабитуси ще успеят да го затворят в своя детерминизъм … Досега единствено романът е този, който, по-добре от всякаква социология, ни разкрива тази смесица от ред и безредие, от късмет и злощастие, от случило се и не-случило се, от случайност и безвъзвратност, от които е изтъкан животът ни.

Преведе от френски Радосвета Кръстанова

]]> http://placeforfuture.org/archives/3987/feed